home for_us services products clients prices maschins
 


Изгубените царства
Зекария Сичин
Четвърта книга от Хрониките на Земята
Предговор

В аналите на Европа откриването на Новия свят носи отпечатъка на Елдорадо - вечното търсене на злато. Ала конквистадорите не подозирали, че само повтарят друго търсене, пак в същите нови земи, търсене отпреди много хилядолетия! Освен свидетелства за алчност, плячкосване и безпричинно опустошение, предизвикани от новооткритите богатства, в хрониките от онова време се отразява удивлението на европейците, че са се натъкнали на цивилизации, които много приличат на цивилизациите на Стария свят: царства и царски дворове, градове и светилища, изобразително изкуство и поезия, високи до небето храмове, жреци - както и символа на кръста и вярата в общия Творец на всички неща. И накрая, но не на последно място, легендите за белите брадати богове, които заминали, ала обещали да се завърнат.

Мистериите и загадките на маите, ацтеките, инките и техните предшественици, които изумили конквистадорите, пет века по-късно продължават да озадачават учени и лаици.

Как, кога и защо са възникнали тези велики цивилизации в Новия свят и случайно съвпадение ли е, че колкото повече научаваме за тях, толкова повече ни се струва, че са създадени по образец на Древния изток? Ние твърдим, че отговорите могат да се открият само ако приемем за факт, а не за мит присъствието на анунаките, "онези, които дойдоха на Земята от небето". В тази книга са изложени доказателствата.

1.

Елдорадо

Днешно Толедо е тих провинциален град, разположен на около един час път с кола на юг от Мадрид - и все пак чужденеците не пропускат да го разгледат, защото зад неговите стени са съхранени паметници на различни култури и важни уроци на историята.

Градът възникнал, разказват местните легенди, две хилядолетия преди Христа и бил свързан с потомците на библейския Ной. Името му, твърдят мнозина, произхожда от ивритската дума "толедот" ("истории на поколенията") и неговите древни къщи и разкошни храмове свидетелстват за християнизацията на Испания - за възхода и упадъка на маврите, тяхната мюсюлманска власт и изкореняването на великолепното еврейско наследство.

За Толедо, Испания и всички други земи 1492-ра е преломна година, тъй като с нея се свързват три събития. И трите станали в Испания, земя, географски известна като Иберия - име, единственото обяснение на което се открива в думата "Ибри" ("евреи") и под което може би са я познавали първите й обитатели. След като мюсюлманите завладели по-голямата част от Иберия, воюващите разединени кралства на полуострова преживели първото си голямо обединение с женитбата на Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска през 1469 г. След десет години образуваният от тях съюз повел военна кампания за изтласкване на маврите и обединение на Испания под знамето на католицизма. През януари 1492 г. маврите били окончателно победени с падането на Гранада и Испания била християнизирана. През март същата година кралят и кралицата подписали едикт, според който до 31 юли от страната трябвало да бъдат прогонени всички евреи, които дотогава не се покръстят. И на 3 август същата година Христофор Колумб - за испанците Кристобал Колон - отплавал под испански флаг, за да търси западен път до Индия.

Той видял суша на 12 октомври 1492 г. През януари 1493 г. се завърнал в Испания. Като доказателство за успеха си довел четирима "индийци", а за да обоснове настояването си за организиране на втора, по-голяма експедиция под негово командване, носел златни накити, които получил от местните, наред с разкази за град, златен град, чиито жители имали златни гривни на ръцете и краката и украсявали шията, ушите и носовете си със злато, като металът идвал от невъобразимо богат рудник край града.

Изабела, която била толкова набожна, че я наричали "Католичката", наредила от първото злато, донесено в Испания от новите земи, да направят изящна дарохранителница и я подарила на катедралата на Толедо, традиционното седалище на испанската католическа църква. И до днес посетителите на катедралата могат да видят това помещение, защитено с тежки решетки и пълно със скъпоценни предмети, дарявани на Църквата през вековете - с други думи, да видят, макар и не да докоснат първото злато, донесено от Колумб.

Днес е известно, че целта на това пътуване съвсем не се свеждала само до търсенето на нов път до Индия. Има убедителни свидетелства, че Колумб е бил насилствено покръстен евреин. Хората, които финансирали експедицията, също покръстени, виждали в това начинание начин за бягство в по-свободни земи. Фердинанд и Изабела мечтаели за откриването на реките на рая и вечната младост. Самият Колумб хранел тайни амбиции, само някои от които са разкрити в личните му дневници. Той се виждал като човека, който ще осъществи древните пророчества за нова епоха, започваща с откриването на нови земи "в края на Земята".

Ала бил достатъчно реалист, за да съзнава, че е привлякъл вниманието на силните на деня главно със споменаването на златото. Като твърдял, че "Бог ще му покаже" загадъчното място, "където се ражда златото", Колумб успял да убеди Фердинанд и Изабела да му дадат много по-голям флот за втора експедиция, а после и трета. С него обаче владетелите пратили администратори, известни с много по-малко мечтателност, но повече действеност, които надзиравали и се намесвали в работата и решенията на адмирала. Неизбежните конфликти завършили със завръщането на окования Колумб в Испания по обвинение в лошо отношение с подчинените му. Въпреки че веднага го освободили и му дали парично обезщетение, кралят и кралицата били съгласни с мнението, че Колумб е добър мореплавател, ала лош губернатор - и очевидно нямало да е в състояние да изтръгне от индианците истината за местонахождението на Златния град.

Неговият отговор отново бил аргументиран с древни пророчества и библейски цитати. Той събрал всички текстове в "Книга на пророчествата", която представил на краля и кралицата. Тя трябвало да ги убеди, че Испания е предопределена да царува над Ерусалим и че Колумб е избран да постигне това, като открие мястото, където се ражда златото.

Като вярващи християни, Фердинанд и Изабела се съгласили да му позволят да организира още една експедиция, убедени главно от твърдението му, че откритата от него река (днес наричана Ориноко) е една от четирите райски реки - според Светото писание една от тях "обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато". Това последно пътуване било изпълнено с повече трудности и мъки от предишните три. Осакатен от артрит, призрак на предишния адмирал, Колумб се завърнал в Испания на 7 ноември 1504 г. Същия месец починала кралица Изабела и макар че все още бил благоразположен към мореплавателя, крал Фердинанд решил да прати други въз основа на последния подготвен от Колумб меморандум, в който се обобщавали доказателствата за съществуване на голям източник на злато в новите земи.

"Еспаньола ще снабди Ваши непобедими величества с цялото необходимо злато" - уверява своите височайши спонсори Колумб, когато говори за острова, днес разделян от Хаити и Доминиканската република. Там испанските заселници използвали местните индианци като роби и наистина добивали злато в невероятни количества: за по-малко от две десетилетия испанската хазна получила от Еспаньола злато на стойност петстотин хиляди дуката.

Испанският опит на Еспаньола щял многократно да се повтаря на огромния континент. За тези две кратки десетилетия местните измрели или избягали, златните жили се изчерпали, еуфорията на испанците се превърнала в разочарование и отчаяние и те все повече се одързостявали да проучват неизвестни брегове в търсене на богатства. Сред първите проучени земи бил полуостров Юкатан. Първите испанци, които през 1511 г. се озовали на полуострова, били корабокрушенци, ала през 1517 г. специален конвой от три кораба под командването на Франсиско Ернандес де Кордоба отплавал от Куба за Юкатан с цел да осигури роби. За тяхно удивление те се натъкнали на каменни сгради, храмове и идоли на богини. За нещастие на местните (които се наричали маи), испанците също "откриха някои златни предмети, които взеха". Сведенията за появата на испанците и завоюването на Юкатан се основават главно на съобщението, озаглавено "Relacion de las cosas de Yucatan", написано от брат Диего де Ланда през 1566 г. (английският превод на Уилямс Гейтс е озаглавен "Юкатан преди и след завоеванието"). Ернандес и неговите хора, пише Диего де Ланда, видели голяма стъпаловидна пирамида, идоли и статуи на животни, както и голям град във вътрешността на сушата. Индианците, които се опитали да пленят обаче, оказали яростна съпротива, без да се плашат от залповете на корабните топове. Жертвите - самият Ернандес бил тежко ранен - принудили испанците да отстъпят. И все пак след завръщането си на Куба военачалникът препоръчал да организират нови експедиции, тъй като "онази земя беше добра и богата заради златото си".

Една година по-късно от Куба потеглила нова експедиция за Юкатан. Спрели на остров Козумел и открили Нова Испания, Пануко и провинция Табаско (тези имена също дължим на тях). Въоръжени с разнообразни стоки за размяна, а не само с оръжие, този път испанците срещнали и враждебни, и дружелюбни индианци. Видели още каменни сгради и паметници, усетили жилото на стрели и копия с остри обсидианови върхове, разгледали изящно изработени предмети. Много от тях били направени от камък, обикновен или полускъпоценен, други лъщели като златни, но при внимателно вглеждане се оказвали медни. Противно на очакванията, имало съвсем малко златни предмети и нямало абсолютно никакви рудници или други източници на злато, а и на каквито и да било други метали.

Тогава откъде идвало златото, колкото и малко да било то? Получавали го по търговски път, отговорили маите. Идвало от северозапад: там, в земята на ацтеките, то било много и изобилно.

Откриването и завладяването на царството на ацтеките в планинското сърце на Мексико исторически е свързано с името Ернандо Кортес. През 1519 г. той отплавал от Куба начело на истинска армада от единадесет кораба, които носели шестстотин души и голям брой от изключително ценните и дефицитни коне. Като спирал, слизал на сушата и отново отплавал, той бавно обиколил крайбрежието на Юкатан. В района, където влиянието на маите свършвало и започвали земите на ацтеките, Кортес установил базов лагер и му дал името Веракрус (както се нарича и днес). И за огромно удивление на испанците, там се появили пратеници на ацтекския владетел, носещи поздрави и скъпи дарове. Според един очевидец, Бернал Диас дел Кастильо ("Historia verdadera de la conquista de la Nueva Espana"*, английски превод на А. П. Модсли), сред даровете имало "диск като слънцето, голям колкото колело на каруца, с много рисунки по него, целият от чисто злато и чуден наглед, който след като го претеглиха, се оказа на огромна стойност". Друг, още по-голям диск бил "направен от сребро с невероятно сияние в подражание на луната". Ацтеките носели и шлем, пълен догоре със златен пясък, и накит за глава от пера на рядката птица кецал (който все още се съхранява във виенския Museum fur Volkerkunde).

Тези дарове, пояснили индианците, били пратени от техния владетел Монтесума на божествения Кецалкоатъл, "Пернатата змия", бог на ацтеките - велик благодетел, когото богът на войната отдавна прогонил. Той отишъл с група верни слуги на Юкатан и отплавал на изток, като се заклел, че ще се завърне на рождения си ден в годината "една тръстика". Според ацтекския календар годишният цикъл завършвал за петдесет и две години и следователно годината на обещаното завръщане - "една тръстика" - можела да се падне веднъж на всеки петдесет и две години. Според християнския календар това били годините 1363, 1415, 1467... и 1519, когато Кортес се появил от водите на изток на границите на ацтекските владения. Брадат и с шлем също като Кецалкоатъл (някои твърдели, че богът бил и светлокож), Кортес сякаш изпълнявал пророчествата.

Даровете на ацтекския владетел не били избрани случайно. Те били наситени със символика. Златният пясък бил пратен, защото златото било божествен метал, който принадлежал на боговете. Присъствието на сребърния лунен диск се дължало на това, че според някои легенди Кецалкоатъл отплавал, за да се завърне на небето, и се заселил на луната. Накитът от пера и богато украсените одежди били предназначени за завърналия се бог. А златният диск представлявал сакрален календар, изобразяващ цикъла от петдесет и две години и показващ Годината на завръщането. Това ни е известно, тъй като впоследствие са откривани подобни календари, макар и направени от камък, вместо от чисто злато (обр. 1).

Няма данни дали испанците са разбрали тази символика. Така или иначе, те не се отнесли с уважение към нея. За тях предметите представлявали само едно: доказателство за огромните богатства, които ги очаквали в царството на ацтеките. Тези предмети били сред разкошните съкровища, които пристигнали в Севиля от Мексико на 9 декември 1519 г. на борда на първия кораб с богатства, пратен от Кортес в Испания. Испанският крал Карлос I, внук на Фердинанд и владетел на други европейски земи като Карл V, император на Свещената римска империя, по онова време бил във Фландрия и корабът бил препратен в Брюксел. Освен символичните дарове, в съкровището имало златни фигури на патици, кучета, тигри, лъвове и маймуни, златен лък и стрели. Но най-поразителен бил "слънчевият диск" с диаметър два метра и дебелина колкото четири реала. Великият художник Албрехт Дюрер, който видял съкровището, пристигнало от "Новата златна земя", написал: "всички тези неща бяха толкова ценни, че струваха сто хиляди гулдена. Но през целия си живот не съм виждал нещо, което толкова много да възрадва душата ми. Защото сред тях видях изумителни художествени произведения и се удивих на находчивостта на хората в ония далечни земи. Нямам думи да разкажа за нещата, които видях".

Ала въпреки уникалната художествена, религиозна, културна и историческа стойност на "тези неща", за краля те означавали единствено и само злато - злато, с което можел да финансира борбата срещу вътрешните си врагове и външните си войни. Без да губи време, Карлос заповядал тези и всички бъдещи предмети от благородни метали да бъдат претопявани в златни или сребърни кюлчета.

В Мексико Кортес и хората му възприели същата позиция. Те бавно напредвали и преодолявали оказваната им съпротива със силата на по-съвършеното си оръжие или с дипломация и коварство. През ноември 1519 г. стигнали при ацтекската столица Теночтитлан - днешното Мексико Сити. До разположения сред езеро град се стигало само по мостове, които лесно можели да се отбраняват. Ала Монтесума и цялата му свита, които все още благоговеели пред пророчеството за завърналия се бог, излезли да посрещнат Кортес и неговата войска. Само владетелят носел сандали - всички други били боси като знак на смирение пред белия бог. Монтесума приел испанците във великолепния си палат, в който навсякъде имало злато, даже съдовете на масата били златни. Показали им и склад, пълен със златни предмети. Испанците с хитрост хванали Монтесума и го затворили в собствения му дворец, като поискали откуп в злато. Ацтекските благородници пратили куриери из царството да съберат откупа - предадените златни предмети били достатъчни, за да напълнят цял кораб, който отплавал за Испания. (Той обаче бил завзет от французите и в резултат на това избухнала война.)

Като получавал злато с хитрост и отслабвал ацтеките, като всявал сред тях раздори, Кортес възнамерявал да освободи Монтесума и да го остави на трона като марионетен владетел. Ала неговият заместник изгубил търпение и заповядал ацтекските благородници и пълководци да бъдат избити. В последвалата суматоха Монтесума бил убит и испанците, щат не щат, трябвало да се бият. Кортес понесъл тежки загуби, напуснал града и влязъл отново в него чак през август 1521 г., след като получил подкрепления от Куба и водил дълги сражения. Когато безвъзвратно наложили господството си над смазаните ацтеки, испанците вече били ограбили от тях и стопили на кюлчета злато на стойност около шестстотин хиляди песос. В процеса на завладяването си Мексико наистина било Нова златна земя, ала щом се изчерпали златните предмети, създавани и натрупвани през векове, ако не и през хилядолетия, станало ясно, че това не е библейската "земя Хавилска" и че Теночтитлан не е легендарният Златен град. Затова търсенето на злато, от което нямали намерение да се откажат нито авантюристите, нито кралете, се насочило към други части на Новия свят.

Испанците вече били установили базата си на тихоокеанското крайбрежие на Америка - Панама - и оттам започнали да пращат експедиции в Централна и Южна Америка. Тъкмо в Панама чули примамливата легенда за Елдорадо - съкращение на "el hombre dorado", "позлатения човек". Той бил владетел, чието царство било толкова богато, че всяка сутрин го мажели със смола или масло и отгоре го покривали от глава до пети със злато. Вечер се потапял в езерото и се измивал, само за да повтори ритуала на другия ден. Той царувал в град, който се намирал в средата на езеро, построен върху златен остров.

Според хрониката, озаглавена "Elejias de varones ilustres de Indias", Франсиско Писаро получил първото конкретно сведение за Елдорадо в Панама от свой капитан. Капитанът разказал, че някакъв индианец от Колумбия бил чувал за\ "страна, богата на изумруди и злато. Сред нещата, с които се занимавали, било следното. Техният владетел се събличал и се качвал на сал, който го отвеждал в средата на едно езеро, за да принесе жертва на боговете. Неговото царствено тяло било намазвано с благоуханно масло и после от главата до петите бил покриван със златен прах, за да засияе като слънце". Много поклонници идвали да наблюдават този ритуал и носели дарове на боговете, като хвърляли в свещеното езеро "златни накити, редки изумруди и различни техни украшения".

Друга версия предполага, че свещеното езеро е някъде в Северна Колумбия. Според нея позлатеният цар пренасял "огромно количество злато и изумруди" в средата на езерото и там в качеството си на представител на множествата, които викали и свирели на музикални инструменти по бреговете, хвърлял съкровището във водата в дар на боговете. Трети вариант посочва името на златния град - Маноа - и съобщава, че се намирал в земята Биру или на испански Перу.

Вестта за Елдорадо се разпространила сред европейците в Новия свят и след време стигнала и до Европа. Скоро устните сведения били записани - из континента започнали да циркулират памфлети и книги, описващи страната, езерото, града и царя, които още никой не бил виждал, дори самия ритуал на утринното позлатяване на владетеля (обр. 2).

Докато някои като Кортес, който отишъл в Калифорния, или други, които отишли във Венецуела, търсели в посоки по свой избор, Франсиско Писаро и неговите офицери разчитали изцяло на индианските сведения. Имало и такива, които отишли в Колумбия и търсили във водите на езерото Гуатавита - търсене, което продължило цели четири века и в резултат на откритите златни вотивни, т.е. посветителни предмети убедило следващите поколения търсачи на съкровища, че ако пресушат езерото, ще могат да съберат златните богатства от дъното му. Трети като самия Писаро приели за истинско местонахождение на тази легендарна земя Перу. От базата в Панама били пратени две експедиции по тихоокеанския бряг на Южна Америка, които открили достатъчно златни предмети, за да се убедят, че си струва да хвърлят усилията си към Перу. След като получил кралски указ за целта на експедицията и титлите военачалник и генерал-губернатор (на провинцията, която тепърва щяла да бъде завладяна), Писаро отплавал за Перу начело на двеста души. Годината била 1530.

Как очаквал с толкова малък отряд да завладее толкова голяма страна, защитавана от хиляди воини, предани на своя господар, "инка", когото смятали за олицетворение на бога? Писаро възнамерявал да повтори стратегията, успешно приложена от Кортес: да примами владетеля, да го плени, да вземе откуп в злато и после да го освободи, за да го превърне в испанска марионетка.

Фактът, че точно в този момент инките, както се наричал този народ, водели гражданска война, бил неочаквано преимущество. Испанците научили, че след смъртта на върховния инка неговият първороден син от "втора жена" оспорил правото на наследство на син, роден от първата жена на инката. Когато вестта за настъпващите испанци стигнала до претендента Атахуалпа, той решил да ги остави да навлязат в страната (за да се отдалечат от корабите и подкрепленията си), докато той превземе столицата Куско. От първия голям град в Андите испанците пратили куриери с дарове при него и му предложили да започнат мирни преговори. Двамата пълководци трябвало да се срещнат на градския площад, невъоръжени и без военна свита, в знак на добра воля. Атахуалпа се съгласил. Ала когато стигнал на площада, испанците нападнали свитата му и го пленили.

За да го освободят, те поискали инките да напълнят голяма стая със злато до височината на изправен мъж с изпъната нагоре ръка. Атахуалпа разбрал искането в смисъл, че стаята трябвало да бъде пълна със златни предмети, и се съгласил. По негова заповед от храмовете и дворците започнали да изнасят златни съдове - бокали, кани, блюда, вази с всевъзможна форма и големина - украшения, сред които статуи на животни и растения, и плочи от облицовката на обществените сгради. Съкровищата се стичали в стаята седмици наред. Ала после испанците заявили, че помещението трябвало да бъде напълнено с масивно злато, а не само със заемащи много място предмети, и в продължение на цял месец местните златари стопявали изящните творби в кюлчета.

Историята се повторила и Атахуалпа бил сполетян от същата участ като Монтесума. Писаро възнамерявал да го освободи и да го превърне в марионетен владетел, но фанатичните му офицери и представителите на Църквата организирали съдебен процес и осъдили инката на смърт заради идолопоклонничество и убийството на неговия брат по баща и съперник за престола.

Според една тогавашна хроника полученият за царя откуп се равнявал на 1 326 539 "pesos de oro" ("златни песос") или около пет и половина тона - богатство, което бързо било поделено между Писаро и хората му, след като отделили задължителната една пета за краля. Но въпреки че всички получили повече, отколкото можели да мечтаят, това не било нищо в сравнение с предстоящото. Когато влезли в столицата Куско, конквистадорите видели дворци и палати, буквално покрити и пълни със злато. В царския дворец имало три стаи, пълни със златни мебели, и пет - със сребърни, както и със съкровище от сто хиляди златни кюлчета от по около два и половина килограма, запас от благородния метал, очакващ да бъде превърнат в изящни предмети. Златният трон, който можел да се превръща в носилка, тежал двадесет и пет хиляди песос (около сто и десет килограма) - дори прътовете били обковани със злато. Навсякъде имало храмове и погребални камери, пълни със статуетки и изображения на птици, риби и малки животни, шпули за уши, нагръдници. Стените на големия храм (който испанците нарекли Храм на слънцето) били покрити с тежки златни плочи. Всичко в разкошния му парк - дървета, храсти, цветя, птици, фонтан - било направено от злато. На двора имало царевично поле, като стъблата на царевиците били от сребро, а мамулите - от злато. Това поле обхващало площ от близо седемнайсет хиляди квадратни метра!

След първоначалните лесни победи в Перу срещу конквистадорите започнали да избухват бунтове. За инките, както и за ацтеките, златото било дар или собственост на боговете, а не разменно средство. Те никога не го използвали като стока или пари. За испанците златото било средство да изпълнят най-съкровените си желания. Тъпкани със злато, ала лишени от европейски лукс и дори от ежедневни необходимости, скоро те започнали да плащат по шестдесет златни песос за бутилка вино, сто - за плащ, десет хиляди - за кон.

Но притокът на злато, сребро и скъпоценни камъни в Европа разпалил златната треска и окуражил развихрянето на фантазиите за Елдорадо. Каквито и съкровища да пристигали, упорито се налагало убеждението, че Елдорадо още не е открито, че с постоянство, късмет и вярно разчитане на индианските знаци и загадъчни карти все някой ще го открие. Немските изследователи били сигурни, че златният град се намира при изворите на Ориноко във Венецуела или в Колумбия. Други стигали до заключението, че трябва да търсят по течението на друга река, даже на Амазонка в Бразилия. Може би най-романтичен от всички - заради миналото си и заради своята царствена покровителка - бил сър Уолтър Райли, който отплавал от Плимут през 1595 г., за да търси легендарния Маноа и да прибави златното му великолепие към короната на кралица Елизабет.

Ето как си представял Маноа той:

Величественото Елдорадо, увенчано със злато!

Въпреки всички удари на съдбата, въпреки нейните ужасни капризи - надеждата остава последна и никога не ще умре.

Подобно на други преди и след него, сър Уолтър все още виждал Елдорадо - царя, града, страната - като неосъществена мечта, като надежда, която "никога не ще умре". В това отношение всички, които тръгвали да дирят Елдорадо, образуват върволица, започнала още преди фараоните и продължаваща с нашите венчални пръстени и държавни резерви.

И все пак тъкмо тези мечтатели, тези авантюристи с жаждата си за злато разкрили на западните хора непознатите народи и цивилизации на Америка. И по този начин неволно възстановили връзки, които съществували в забравени времена.

Защо търсенето на Елдорадо продължило толкова упорито и толкова дълго след откриването на несметните златни и сребърни съкровища на Мексико и Перу, да не споменаваме за по-неизвестните ограбени земи? Това дълго търсене може да се обясни главно с убеждението, че източникът на всички тези богатства все още не е открит.

Испанците подробно разпитвали местните за източника на натрупаните съкровища и неуморно проверявали всяка следа. Скоро им станало ясно, че Карибите и Юкатан изобщо не са първични източници: маите им съобщили, че са получили златото главно чрез търговия със своите южни и западни съседи, и обяснили, че са изучили златарското изкуство от по-древни обитатели (които днес учените наричат толтеки). Да, но откъде са взели златото другите, попитали конквистадорите? От боговете, отвърнали маите. На местните езици "злато" било "теокуитлатъл", което буквално означава "телесни течности на боговете", техните пот и сълзи.

В ацтекската столица испанците научили, че златото наистина се смятало за метал на боговете и че кражбата му представлявала най-тежко престъпление. Ацтеките също посочили толтеките като свои учители в златарството. А кой бил научил толтеките? Великият бог Кецалкоатъл, отвърнали ацтеките. В докладите си до испанския крал Кортес пише, че подробно разпитал ацтекския цар Монтесума за източника на златото. Владетелят разкрил, че металът произхожда от три провинции на неговото царство, едната на тихоокеанското крайбрежие, втората в Мексиканския залив и третата на югозапад, където се намирали рудниците. Кортес пратил хора да проучат трите източника. Оказало се, че местните индианци наистина добиват злато в речните корита или събират златни буци от ерозирали, разкрити на повърхността залежи. В провинцията, където имало рудници, те, изглежда, били разработвани само в миналото - срещнатите от испанците индианци изобщо не работели там. "Няма никакви действащи рудници - съобщава в доклада си Кортес. - Буците се намират на повърхността, а основен източник е пясъкът в речните корита. Златото се съхранявало под формата на златен пясък в тръстикови тръби или се топяло в малки поти и се изливало на кюлчета". После го пращали в столицата, за да го върнат на боговете, на които било принадлежало открай време.

Макар повечето специалисти по рудодобив и металургия да приемат заключенията на Кортес, че ацтеките са добивали злато само с промиване и събиране на златни бучки и пясък от повърхността на земята, а не с пробиване на шахти и тунели, този въпрос далеч не е решен. През следващите векове испанците и специалистите по рудодобив упорито говорят за праисторически златни рудници на различни места в Мексико. Тъй като изглежда невъзможно по-древните обитатели на тези земи като толтеките, чиято поява се проследява до няколко века преди Христа, да са притежавали по-съвършен рудодобив от по-късните (и следователно по-високо развити) ацтеки, учените обясняват предполагаемите "праисторически рудници" като стари шахти, започнати и зарязани от испанските конквистадори. В началото на ХХ в. Александър Дел Мар ("История на благородните метали") изразява съвременната позиция по следния начин: "Що се отнася до праисторическия рудодобив, трябва да приемем, че ацтеките не са познавали желязото и следователно за подземен рудодобив... не може да става дума. Вярно е, че съвременните златотърсачи в Мексико откриват стари шахти и останки от рудодобив, които взимат за праисторически". Въпреки че такива сведения намират място даже в официални публикации, Дел Мар смята, че тези обекти са "стари разработки, съчетани с вулканична активност или с пластове лава, смятани за доказателства за огромна древност... Това заключение - отсича той, - е напълно необосновано".

Самите ацтеки обаче твърдели друго. Те приписвали на своите предшественици толтеките не само златарството, но и знанията за тайните източници на злато и способността да го добиват в скалистите планини. Ацтекският ръкопис, известен като "Codice Matritense de la Real Academia" (том VIII) в превод на Мигел Леон-Портиля ("Ацтекската мисъл и култура"), описва толтеките по следния начин: "Толтеките били способен народ - всичките им неща били хубави, точни, добре изработени и достойни за възхита... Те били умели художници, скулптори, гравьори на скъпоценни камъни, грънчари, предачи, тъкачи. Те открили скъпоценните зелени камъни тюркоазите, те познавали тюркоаза и неговити находища. Те намерили неговите находища и открили планините, криещи сребро и злато, мед, калай и метала на луната".

Толтеките, единодушни са повечето историци, дошли в централните планини на Мексико през вековете преди Христа - най-малко хиляда или дори хиляда и петстотин години преди на сцената да излязат ацтеките. Как е възможно те да са познавали рудодобива, истинското добиване на злато и други метали, както и на скъпоценни камъни като тюркоаза, докато техните наследници ацтеките можели само да събират златни буци от земната повърхност? И кой научил толтеките на тайните на рудодобива?

Както видяхме, отговорът е Кецалкоатъл, богът, наричан Пернатата змия.

Загадката на натрупаните златни съкровища, от една страна, и ограничените способности на ацтеките да добиват жълтия метал, от друга, имат пълен аналог в земите на инките.

В Перу, както и в Мексико, местните добивали злато, като събирали пясък, отнесен от планините в речните корита. Но годишната продукция с тези методи в никакъв случай не обяснява огромните златни съкровища, открити във владенията на инките. За невъобразимите количества злато свидетелстват испанските документи, съхранявани в Севиля, официалното входно пристанище на богатствата от Новия свят. Според "Архивите на Индиите" - които все още се пазят там - за петте години от 1521 до 1525 г. били получени 134 000 pesos de oro. През следващите пет години (плячката от Мексико!) количеството нараснало до 1 650 000 песос. През периода 1536-1540 г., когато главен източник било Перу, полученото злато възлизало на 3 937 000 песос, а през 50-те години на ХVI в. - на близо 11 000 000 песос. Един от най-известните хронисти на това време Педро де Сиеса де Леон ("Хрониките на Перу") съобщава, че през годините след конкистата испанците "изтръгвали" от империята на инките по 15 000 ароби злато и 50 000 сребро годишно - което се равнява на сто шейсет и седем тона злато и петстотин петдесет и осем тона сребро годишно! Макар че Сиеса де Леон не споменава в продължение на колко години били "изтръгвани" тези невероятни богатства, неговите данни ни дават представа за количествата благородни метали, които испанците ограбили от земите на инките. Хрониките разказват, че след първоначалния огромен откуп, получен от владетеля на инките, плячкосването на Куско и на един храм при Пачакамак на крайбрежието, испанците станали майстори на "изтръгването" на злато от провинциите в също толкова големи количества. Провинциалните дворци и храмове в цялата империя на инките били богато украсени със злато. Друг източник били погребалните паметници, съдържащи златни предмети. Испанците научили, че инките имат обичая да запечатват домовете на починалите благородници и владетели, оставяйки мумифицираните им тела, заобиколени с всички скъпоценни предмети, които били притежавали приживе. Завоевателите също подозирали, при това основателно, че индианците пренасят в скривалище различни златни съкровища - някои били трупани в пещери, други били заравяни, трети хвърляни в езера. Имало и "хуака", свещени места, където златото било оставяно на разположение на неговите истински собственици, боговете. Сведенията за петдесетте години след завоеванието и дори за ХVII-ХVIII в. изобилстват на разкази за открити съкровища, понякога намерени въз основа на информация, изтръгната с мъчения от индианците. По този начин Гонзало Писаро се натъкнал на скритото съкровище на един владетел на инките, който царувал един век преди това. Някой си Гарсия Гутиерес де Толедо попаднал на няколко могили, в които били заровени свещени съкровища - през периода 1566-1592 оттам било взето злато, възлизащо на над един милион златни песос. През 1602 г. Ескобар Корчуело измъкнал от хуаката Ла Тоска предмети на стойност шейсет хиляди песос. А когато отклонили водите на река Моче, намерили съкровище за около шестстотин хиляди песос - според хронистите в него имало "голям златен идол".

Изследователите М. А. Риберо и Х. Х. фон Чуди ("Перуански старини"), чието съчинение е написано преди век и половина, много по-близо до онези събития, описват положението по следния начин: "През втората половина на ХVI в. испанците само за двадесет и пет години изнесли от Перу в метрополията над четиристотин милиона златни и сребърни дуката и можем да сме сигурни, че девет десети от това количество се е състояло само от плячката, взета от конквистадорите. В тези изчисления ние не взимаме предвид огромните количества благородни метали, заровени от местните, за да бъдат скрити от алчността на чуждестранните нашественици, както и прочутата златна верига, която инката Хуайна Капак заповядал да направят в чест на раждането на първородния му син Инти Куси Хуалапа Хуаскар и която казват, че била хвърлена в езерото Уркос". (Твърди се, че веригата била дълга двеста и петнайсет метра и дебела колкото мъжка китка.) "Не включваме също единадесетте хиляди лами, натоварени със златен пясък в скъпоценни вази от този метал, с които злополучният Атахуалпа искал да откупи живота и свободата си и които керванджиите заровили в платото още щом научили за новото наказание, на което коварно бил осъден техният любим владетел".

Фактът, че тези огромни количества са резултат от плячкосване на натрупани богатства, а не на текущо производство, не само е известен от хрониките, но и се потвърждава от самите цифри. След няколко десетилетия, когато явните и скритите съкровища се изчерпали, получаваното в Севиля злато намаляло до скромните две-три хиляди килограма годишно. И тогава испанците започнали насила да принуждават местните да работят в рудниците. Трудът бил толкова тежък, че до края на века земята почти се обезлюдила и испанският двор наложил ограничения върху използването на местна работна ръка. Били открити и разработени големи сребърни залежи като тези при Потоси, но количеството добивано злато не можело нито да се сравнява, нито да обясни някогашните огромни съкровища, натрупани преди пристигането на испанците.

В търсене на отговор на тази загадка, Риберо и фон Чуди пишат: "Въпреки че златото било най-ценният метал на перуанците, те притежавали много по-големи количества от него, отколкото от всеки друг. Когато сравним изобилието му по времето на инките с количеството, което за четири века успели да добият от рудниците и реките испанците, става ясно, че индианците са познавали залежи на този благороден метал, неизвестни на конквистадорите и техните потомци". (Те също предсказали, че "ще дойде ден, когато Перу ще вдигне от гръдта си булото, скриващо по-големи чудеса, отколкото има днес в Калифорния". И когато в края на ХIХ в. Европа отново била обхваната от златна треска, мнозина специалисти по рудодобив решили, че източникът на цялото злато на Земята ще бъде открит в Перу.) Също като в Мексико, за земите на Андите се смята (по думите на Дел Мар), че "благородните метали, добити от перуанците преди испанското завоевание, се състоели почти изключително от злато, добивано чрез промиване на речен пясък. Не са открити древни шахти. Почти не са разработвани местните залежи на злато и сребро". Това е вярно, що се отнася до инките в Андите (и ацтеките в Мексико), но въпросът за праисторическия рудодобив - извличане на руда от скални жили - не е решен както за Мексико, така и за Андите.

Възможността по някое време много преди инките някой да е имал достъп до златните залежи (на места, които инките не разкрили на испанците или за които не подозирали) си остава правдоподобно обяснение за натрупаните съкровища. Според едно от най-добрите съвременни проучвания по тази тема "днешните шахти се намират на места, където залежите са разработвани от местните. Често се съобщава за древни шахти, в които са откривани примитивни оръдия, даже тела на погребани миньори".

Както и да е добито, натрупаното от американските туземци злато поставя още един изключително важен въпрос: за какво?

След векове на проучвания хронистите и съвременните учени са единодушни, че американските народи не са използвали златото за практически цели, освен за да украсяват с него храмовете на боговете и домовете на хората, които управлявали от името на тези богове. Ацтеките буквално изсипвали златото си в нозете на испанците, като вярвали, че те са завърналите се божества. Инките, които отначало също виждали в конквистадорите изпълнение на обещанието на техния бог да се завърне, по-късно не разбирали защо испанците са изминали толкова много път и вършат толкова ужасни неща за метал, от който човек нямал никаква полза. Всички учени са съгласни, че инките и ацтеките не са използвали златото като пари, нито са му придавали разменна стойност. И все пак взимали от покорените народи данък в злато. Защо?

Великият изследовател от ХIХ в. Александър фон Хумболт (минен инженер по професия) открил в руините на доинкската култура в Чиму на перуанското крайбрежие голямо количество злато, заровено заедно с мъртвите в техните гробници. Това го накарало да се запита защо, след като се смятало, че от златото няма практическа полза, го заравяли заедно с мъртвите. Дали индианците вярвали, че може да им потрябва в отвъдния свят, или че когато отидели при предците си, можели да го използват по същия начин, по който били правили техните предци?

Кой и кога разпространил тези обичаи и вярвания?

Кой станал причина толкова високо да ценят златото?

Единственият отговор, който получавали испанците, бил "боговете". Именно от сълзите на боговете се образувало златото, казвали инките. И като сочели боговете, те неволно повтаряли думите на библейския Бог, предадени от пророк Агей:

Среброто е Мое и златото е Мое, казва Господ Саваот.

Според нас тъкмо тези думи съдържат ключа за разкриването на загадките, мистериите и тайните на богове, хора и древни цивилизации в двете Америки.

 
post_us Chat with me